КИН: 153 - ГАП
ЧЕРВЕН ПЛАНЕТАРЕН (10) ЗВЕЗДОХОДЕЦ (13)
Луна 4 Ден 6
23 Октомври 2017

КИНОВЕ

Членове: 0
Анонимни: 46
В момента: 46

Планетарни Кинове: 2048
Последно регистриран: agentapu6ek

Публикации / КОСМОЛОГИЯ

Школата на Питагор

Размер на шрифта: a a a

Градът Кротон е в края на Тарентския залив. Наред със Сибари е най-процъфтяващият град в Южна Италия. Слави се с дорийското си обществено устройство, с атлетите - победители в Олимпийските игри, с лекарите си. А сибарийците са известни с разкоша и с разпуснатите нрави. Въпреки своите добродетели, кротонците вероятно щяха да бъдат забравени, ако не бяха приютили школата на Питагор -майка на Платоновата Академия и прародител на всички идеалистически учения. Няколко са причините Питагор да избере именно тази дорийска колония за център на своята дейност. Целта му е не само да предаде учението си на група избрани, а да създаде школа за посвещаване на народа. Това означава преобразуване на обществото съгласно идеите му. Но нито една от републиките на Елада или Пелопонес не приема нововъведения. Питагор намира разбиране за реформите си в лицето на кротонския сенат. Намеренията му отиват отвъд Гърция. Той предвижда еволюцията на идеите и края на елинизма. Като основава школата си в Тарентския залив, той дава на Запада същността на източната мъдрост.

Появата му в Кротон предизвиква истинска революция. Порфирий и Ямблих описват първите му изяви по-скоро като магьосник, отколкото като философ. Той събира младежите в храма на Аполон и с изумително красноречие ги измъква от мрежите на разврата. Събира жените в храма на Юнона и ги убеждава да поднесат златните си накити в дар на храма като доказателство за победата над суетата и изтънчеността. Благородната му осанка, омайният глас венчаят неговия триумф. Жените го сравняват с Юпитер, младежите - с Аполон Хиперборейски. Но сенатът е разтревожен от подобно влияние. Привикан е да обясни въздействието си върху хората. Появява се удобен случай да представи идеите си за възпитанието на младите. Като приобщава към плана си богатите и влиятелни граждани, предлага им да създаде школа. Братството ще живее в специално построена сграда, но гражданските задължения остават. Младежите се допускат до различните нива на посвещаване според дарбите и волята им. В началото се подчиняват на правилата за обществен живот и прекарват деня под контрола на учителите. Членовете на братството предават имуществото си на доверено лице с правото да го получат обратно. Посвещават се и жени.

Проектът ентусиазирано е приет от сената и след няколко години в околностите на града израства сграда с китна градина. Тя е център за възпитание, академия на науките, образец на общност. Това е най-внушителният опит за светско посвещаване. Да влезем там с новопостъпващия ученик.

ИЗПИТАНИЯТА

Бялата сграда се откроява на хълма сред кипариси и маслинови дървета. Отдолу, от брега на морето, се виждат покритите галерии, градината, гимназиона. От лявото крило на сградата излизат жени в пъстри дрехи и се спускат към храма на Церера. От дясното крило излизат облечени в бяло мъже и се насочват към храма на Аполон. Две са божествата-покровители на школата: великата Богиня разкрива тайните на Жената и на Земята; слънчевият Бог разкрива тайните на Мъжа и на Небето.

Малката общност от избрани привлича мнозина, но всички знаят, колко труден е достъпът. Питагор казва, че «не от всяко дърво може да се издялка Меркурий». Необходимо е време за проверка. Младежите, препоръчани или от родителите, или от някой учител, първоначално имат достъп само до гимназиона, където упражняват различни игри. Новодошлият веднага забелязва, че залата съвсем не прилича на другите подобни в града: няма викове и себеизтъкване, няма демонстрация на сила; тук царят учтивост, изящни маниери, добронамереност. Ученикът любезно е поканен да участва в беседите и никой не си позволява ирония или насмешка по негов адрес. Сетне младежите се упражняват в бягане и мятане на копие. Разиграват се военни игри под формата на дорийски танци, но Питагор строго забранява борбата като смята, че наред с ловкостта се трупат лъжливо самочувствие и злоба. Новодошлият е поощряван свободно да изказва мнението си. Очарован от вниманието, става бъбрив. Учителите внимателно го наблюдават. Питагор е също там, следи жестовете, думите. Отдава особено значение на походката и на смеха. Смята смеха за индикатор на характера - никакви преструвки не скриват злия човек. Питагор по човешката физика чете душата.

След няколко месеца подготовка идва ред на изпитанията. Техен прототип е посвещаването в Египет. Тук те са адаптирани към гръцката душевност, която не би понесла ужаса на гробниците. Кандидатът прекарва нощ в пещера, населена, според мълвата, с чудовища и привидения. Нравственото изпитание обаче е по-сериозно. Без да бъде предупреден, ученикът е отведен в празна килия. Дават му плоча и му казват да посочи скрития смисъл на някой от питагорейските символи, например какво означава триъгълник, вписан в окръжност. Ученикът прекарва дванайсет часа на хляб и вода. Сетне в залата за събрания го очакват всички ученици. Сега те са длъжни да го подиграват. «Ето го - подвикват му - новия философ! Я разкажи откритията си!» Изтощен от глад, раздразнен от сарказма, унизен от безсилието си да отговори на задачата, ученикът полага огромно старание да се владее. Някои плачат с гневни сълзи; други грубо се защитават; трети захвърлят плочата и хулят школата, учителите. Тогава Питагор спокойно обяснява, че човек без самообладание не може да остане в школата. Кандидатът си тръгва засрамен. Но понякога се превръща във враг, като Цилон, изправил школата пред катастрофа. Младеж, който устои на хулите и запази присъствие на духа, тържествено се обявява за приет.

ПЪРВА СТЕПЕН: ПОДГОТОВКА

Новопосвещаването, наречено подготовка (paras-keie), е най-малко две години, стига пет. По време на уроците слушателят (akoustikoi) пази мълчание. Няма право на възражения, въпроси. Длъжен е да слуша и да размишлява. Пред ученика е статуята на Музата на мълчанието - с палец на устните.

Упражненията по диалектика преди да бъде усетена истината подготвят бъдещи претенциозни софисти. Затова Питагор се стреми да развие интуицията. Той тръгва от любовта към родителите, свързва идеята за бащата с тази за Бога, Твореца на вселената. Майката сравнява с всеотдайната природа. Питагор обяснява, че родителите са ни дадени не случайно, свързани са с минало, подчинено на определен висш ред. Те трябва да бъдат уважавани, а приятелите – избирани.

На ученика се обяснява, че различните богове са всъщност едни и същи при всички народи, понеже съответстват на действащи в цялата вселена разумни сили. Търпимост към различните религии; единство на народите в еволюционния път; равнопоставеност на религиите в езотеричната наука - за новодошлия тези идеи са непознати. Ученикът се докосва до божествената Психея, човешката душа. Разбира за съществата над човека, за посредниците между хората и Бога.

Античните мистерии свеждат всички богове до един върховен Бог. Разбирането се пази в тайна до последното посвещаване. Все пак ученикът се докосва до истината чрез Музиката и Числата. Седемте свещени лада, построени на седемте тона на седемструнната лира, съответстват на седемте цвята, на седемте планети и на седемте вида съществуване, повтарящи се в материалния и духовния свят.

Дълг за посветения е да побеждава чувствата и желанията. Питагорейският идеал за живота обаче е далеч от аскетизма, а бракът за тях е свещен. И докато от учениците се изисква целомъдрие, за посветените въздържанието е напълно осъзнато. Питагор питае доверие към посветените жени и е недоверчив за добродетелите на непосветените. На един ученик, който го пита кога е позволено да се сближи с жена, Питагор отвръща: «Когато ти омръзне спокойствието ти».

Ето как минава денят на питагорейците: при изгрев слънце те пеят химн в чест на Аполон и изпълняват свещен дорийски танц. След ритуалното обливане с вода обикалят храма в пълно мълчание. Беседите са под сянката на дърветата или в храма. По пладне се изрича молитва за духовете закрилници. Смята се, че добрите духове приближават земята със слънчевата светлина, злите търсят тъмнината. Обедът е хляб, маслини, мед. Следобедът е за гимнастически упражнения, медитация и самоподготовка. След залез е общата молитва, пеят се химни в чест на Юпитер, Минерва, Диана, гори се тамян в олтар под открито небе. Денят приключва с обща трапеза.

Годината се изчислява по големите астрономични празници. Завръщането на Аполон Хиперборейски и мистериите на Церера свързват новопостъпили и посветени; мъже и жени. Брачните и погребалните ритуали са по-интимни.

Щастлив, «златен ден», както го наричат, е онзи, в който Питагор приема нов ученик. Истинска привилегия е непосредственото общуване с Учителя. Новоприетият минава през вътрешния двор, където се допускат само последователи. Оттук е и определението езотерически (вътрешен), противопоставяно на екзотерически (външен). Започва същинското посвещаване.

Питагор нарича учениците «математици», понеже обучението започва с учението за числата. Свещената математика разглежда Числото не като абстрактно количество, а като качество на върховната Единица, на Бога. Тя е наука за живите сили, за работата на божествените качества в макро- и микрокосмоса. Свойствата на числата и разнообразните им съчетания предоставят материал за основаната на разума теология. Истинската теология съдържа в себе си всички науки. Такава е ролята в египетските храмове на науката за Свещеното Слово, именно тази идея съдържа питагоровата Наука за Числата.

Питагор наставлява в храма на Музите, построен по негов план в близост до дома му. Само ученици от втората степен имат право да влизат там. В храма са мраморните статуи на деветте Музи. В средата е тайнствената Хестия. За гърците, както и за римляните, Хестия, или Веста, е пазителка на божественото начало, тя има свой олтар в делфийския храм и край всяко домашно огнище. В светилището на Питагор тя олицетворява божествената наука, теософията. Урания се грижи за астрономията и астрологията; Полимния владее науката за отвъдния живот на душата и пророческото изкуство; Мелпомена с трагичната си маска представя живота и смъртта, трансформацията и превъплъщенията. Тези три музи представят космогонията, или небесната физика; Калиопа, Клио и Евтерпа представят психологичните науки и изкуства - медицина, магия и етика. Последната група Терпсихора, Ерато и Талия е свързана със земната физика, с минерали, растения и животни. Музите, казва Питагор, са земен образ на божествените сили. Те съзерцават огъня на Веста. Така и човекът следва да се потопи в централния Огън, в божествения Разум, за да премине към видимите му прояви.

Питагор откъсва учениците от света на формите и ги отвежда при великата Монада, в несътвореното Битие. Питагор я нарича Единица, която съдържа цялата хармония, тя е мъжкото начало на Огъня, самозадвижващият се Разум, тя е Единият, Вечният, Неизменяемият, скрит зад многообразието от форми.

Бог, Неделимата Същност, има като свое число Единицата, която съдържа в себе си Безкрайното; притежава име - името на Бащата, на Създателя или на Вечно-Мъжкото; има свой символ - живия огън, символа на Духа. Ето първият принцип.

Съгласно Питагор великата Монада действа чрез творческата Диада. От момента на проявяване Бог е двойствен, той е неделима същност и делима субстанция; мъжко, активно, творящо начало и женско, пасивно, пластично начало. Диадата е сливането на Вечно-Мъжкото и Вечно-Женското в Бога. Орфей поетично говори: Юпитер е едновременно Съпругът и Съпругата. Всички политеистически системи интуитивно придават на Бог ту мъжки, ту женски образ.

Самата Природа, великата божествена Съпруга, е не само земната, видимата природа, но и небесната природа, недостъпната за физическото ни зрение Душа, първичната Светлина, Майя, Изида, която трепти от божественото въздействие и съдържа в себе си същността на всички души. Тя е и Деметра-земята с всичките въплътени в тела души. Тя е Жената, спътницата на Мъжа. При човечеството жената е природата. А съвършеното подобие на Бога не е човекът сам по себе си, а мъжът и жената. Оттук е и тяхното непреодолимо привличане; оттук е и упояващата любов, която е наситена с мечти за безпределно творчество и с предчувствието, че Вечно-Мъжкото и Вечно-Женското ще постигнат своето съвършено сливане единствено в лоното на Бога.

Монадата изразява същността на Бога. Диадата -способността му да създава, да твори, видимо да присъства в пространството и във времето. Проявеният свят е тройствен. Както човекът се състои от три различни същности, споени заедно - тяло, душа и дух, така и вселената се дели на три концентрични сфери - природен свят, човешки и божествен. Триадата, троичният закон, присъства на всички стъпала от жизнената йерархия - от органичната клетка до над-физичните структури на човека, вселената и Бога.

Произлязъл от Бога, човешкият дух е безсмъртен, невидим и действен. Духът е това, което се движи от само себе си. Тялото е делимата, смъртна и пасивна част. Питагор отбелязва, че душата е тясно свързано с духа, но се състои от трети посредничещ елемент, който произлиза от космическия флуид; душата е подобна на етерно тяло, което духът изтъкава за себе си. Без етерното тяло материалното е безжизнена, инертна маса. Душата има формата на тялото, което обитава, и надживява смъртта. Тогава тя се превръща, по израза на Питагор и Платон, в лека колесница, която отнася духа в божествените сфери. Както човешката Психея се мята между привличащия дух и ограничаващото тяло, така и цялото човечество се лута между природния, животинския свят, където са земните му корени, и божествения свят на чистите духове, към който се стреми да се издигне. Посочените на човешко ниво процеси се повтарят на всички планети и във всички слънчеви системи. Ако разтеглим кръга до безкрайност, ще открием творческа мисъл, астрален флуид и светове в процес на еволюция: дух, душа и Божие тяло.

Може да се каже, че тройственият закон е крайъгълният камък на цялата езотерична наука. Всички създатели на религии го знаят. Зороастър казва: Числото три царува в света, Монадата е негово начало. Както космическата троичност се концентрира в Божието единство, така човешката тройственост е във волята и самосъзнанието, където се сливат всички способности на тялото, душата и духа. Човешката и божествената тройственост, побрани в Монадата, образуват свещената Тетрада. Но човек съвсем условно реализира единството си. Волята не може да действа едновременно в чувствата, в душата и в разума. Вселената и Бог му се представят поред отразени в тези три огледала. Първо, гледан през призмата на чувствата, Бог е многообразен и безкраен; от тук е политеизмът. Второ, отразен в разумната душа, Бог е двойствен - дух и материя; от тук е дуализмът на Зороастър. Трето, отразен в чистия Разум, Бог е тройствен - той е дух, душа и тяло; от тук е вярата в Троицата в Индия (Брама, Вишну, Шива) и в Светата Троица в християнството (Отец, Син и Свети Дух). И накрая, опознат чрез волята, в която се слива всичко, Бог е Един; такава е основата в строгия монотеизъм на Мойсей. Тук няма олицетворяване или въплъщаване, тук се навлиза в царството на Абсолюта.

Различията в религиите идват от това, че човек опознава Бог през призмата на своето относително и ограничено същество, докато Бог неуморно осъществява единството на трите свята сред всеобща вселенска хармония. Това е магическото значение на Тетраграмата. Тя съдържа принципите на науките и законите на еволюцията, религиите и тяхното единство.

Питагор смята за основни първите четири числа; като ги събираме или умножаваме едно с друго намираме останалите числа. Така и разнообразието във вселената се постига при съчетаване на трите първични сили материя, душа и дух с божествения импулс, който ги смесва и диференцира. Питагор придава особено значение на числата седем и девет. Като сбор от три и четири, седем означава свързване с божеството. Седем е числото на посветени, то олицетворява еволюцията, миналото през седем етапа осъществяване. Десет е образувано от сбора на първите четири числа и съдържа в себе си седем. То е число на божествените принципи развитие и единство. В края на беседите Питагор се спира на деветте Музи, които заедно с Веста образуват свещената Декада.

ТРЕТАТА СТЕПЕН: СЪВЪРШЕНСТВО

Науката за числата е подготовка за голямото посвещаване. Сега на ученика предстои от висотите на Абсолюта да слезе в дълбините на природата, да осъзнае материализирането на божествената идея и еволюцията на душата. Материалната и духовната еволюция са противоположни, но са успоредни по стълбата на битието. Едната обяснява другата, а двете заедно - света. Материалната еволюция е проявлението на Бога в материята чрез действието на Всеобщата Душа. Духовната еволюция е нарастване на съзнанието в индивидуалните монади и усилията им да се съединят отново след определен цикъл животи с Духа Божи.

Тръгва се от материалната еволюция, от види мия свят. Осъзнали творчеството на Духа в материята и развитието на монадите, стигаме духовните позиции, от формата навлизаме в същността. Такава е представата на Питагор, за когото вселената е жива Същност, одухотворена от Душа и Разум. Затова втората част от учението му е космогония.

Дошлите до нас езотерични откъси сочат, че питагорейската астрономия е сходна с птоломеевата: земята е неподвижна, а слънцето и цялото небе кръжат около нея. Но принципите и говорят за символизъм. В центъра на вселената Питагор поставя огъня (слънцето е само негово отражение). В източния езотеризъм Огънят е символ на Духа, божественото Съзнание. Земята притегля в подлунната сфера, наречена кръг на ражданията. Така посветените подсказват, че земята е място за телесен живот. Тук е въплъщаването и развъплъщаването, освобождаването на душата.

Аристотел твърди, че питагорейците знаят за движението на земята около слънцето. Коперник разказва как идеята за въртенето на земята около оста си му идва, докато чете Цицерон, който пък обяснява, че Хицетий от Сиракуза говори за денонощно движение на земята. Питагор разказва на учениците си за двойното движение на земята. Той знае, както и египетските жреци, че отделилите се от слънцето планети обикалят около него, а звездите са слънчеви системи, подобни на нашата, подчиняват се на същите закони и заемат определено място във вселената. На всяка слънчева система съответства духовен свят със собствено небе. Планетите са отделните стъпала към него1.

Видимият свят, небето и звездите са една от формите на всеобщата Душа, която събира разпиляната из безкрая материя, а сетне я разхвърля като космически флуид. Всеки слънчев вихър притежава частица от всеобщата Душа, която в продължение на милиони векове се развива в лоното му и носи неговата енергия и мяра. Що се отнася до силите, царствата, видовете и живите души, те идват от Бога, спускат се от по-висшия духовен ред и от предходната материална еволюция - угаснала слънчева система. Някои от тези духовни сили са абсолютно безсмъртни и ръководят създаването на нови светове; други очакват раждането в състояние на космически сън. В същото време слънчевата душа и нейният централен огън, непосредствено движен от великата Монада, работи с разтопената материя. Планетите са дъщери на Слънцето. Всяка е създадена от присъщите на материята сили притегляне и въртене, притежава полусъзнателна душа, отделена от слънчевата, и играе определена роля в еволюцията.

Четирите елемента, от които са сътворени планети и същества, са четирите състояния на материята. Първият, най-плътният, е най-несъвършеният проводник на духа; последният е най-финият и най-съвършен негов проводник. Земята представя плътното, твърдото състояние; водата - течното; въздухът -газообразното; огънят - безтегловното състояние. Петият елемент, етерът, е астралната светлина.

Питагор разказва за планетата според преданието. Разтопената земя е заобиколена от газообразна атмосфера, която постепенно се охлажда и образува водите. В древната алегория моретата са сълзите на Сатурн, космическото време. Идва ред на природните царства. Невидими зародиши витаят в аурата на земята, притеглят се от морската утроба и от изплувалите континенти. Растенията и животните се появяват почти едновременно. Учението разглежда измененията в зоологичните видове не като естествен подбор, а като действие на един основен закон - проникването на земята на свръхфизически сили, въздействие на разумното начало върху всичко живо. Ако на земята се появява нов вид, това означава, че през дадена епоха души от по-висш тип се въплъщават в потомците на даден вид с цел да го издигнат на по-високо стъпало.

От позициите на земната еволюция човекът увенчава всички предхождащи видове. Идеята обяснява появата му толкова, колкото и на водораслото в морето. Всяко раждане се нуждае от проникването на сили, творящи живот. Появата на човека се предшества от царството на духовния човек. То ръководи развитието на земния човек и изпраща потоците души, които се въплъщават и озаряват с божествена светлина това безпомощно и все пак смело същество, което едва напуснало животинския мрак, се бори с природата, за да съществува.

Питагор е запознат със земните цикли от египетските и източните учения. Те говорят за древен континент, родина на червената раса, където процъфтява могъща цивилизация, наречена от гърците Атлантида. Тайната доктрина обяснява редуващото се потъване и изплуване на континенти с колебанията на полюсите. Човечеството ще преживее шест потопа. Всеки цикъл между два потопа е свързан с господството на една от човешките раси. Но зад временни и частични паузи всеобщата еволюция на човечеството не секва никога. Каква е тайната на тези изплуващи от морето и отново потъващи континенти, на сменящите се цивилизации?

Тук Питагор преминава от физическата към духовната космогония, от земната - към еволюцията на душите. Учението е известно и като преселване на душите (трансмиграция). Ни една част от тайната доктрина не е така преиначена, както тази. Дори Платон предлага само детайли от небесната повест на Психея.

Какво е човешката душа? Частица от всеобщата Душа, искра от божествения Дух, безсмъртна Монада. Но ако бъдещето й е сред сиянието на божественото съзнание, тайнственото раждане се отнася към първичните начала на материята. За да достигне сегашното състояние, трябвало е да мине през всички природни царства, да изкачва стъпалата чрез безброй съществувания.

Духът, който сгъстява космическата материя в грамадни маси, различно действа в природните царства. Смътна и сляпа в минерала, индивидуализирана в растението, поляризирана в животинските инстинкти, през цялото си бавно придвижване тази сила се стреми към съзнателна Монада; елементарната монада всъщност вече присъства в низшето животно. Така душевният и духовният елемент съществува във всичките царства, макар в низшите да е непробуден. В низшите царства душите съществуват в зародишно състояние, пребивават там в продължение на необятни периоди и преминават във висшето царство едва след големи космически промени и вече на друга планета. В рамките на една планета те могат да се издигнат по-високо само с няколко вида. Къде започва монадата? Толкова е трудно да се каже, както и часът в който слънцето грейва за пръв път. Но онова, което е същността в човека, е трябвало да се изкачва в продължение на милиони години по стъпала от планети, да преминава през всички низши царства като запазва индивидуалното си начало. Тази все още неясна, но неразрушима индивидуалност е божественият печат в монадата. Колкото повече израстват организмите, толкова повече раз вива монадата своя потенциал. Поляризираната сила става сетивност, сетивността става инстинкт, а инстинктът - разум. И колкото повече се разгаря факелът на съзнанието, толкова по-независима от тялото става душата.

Флуидната и неполяризирана душа на минерали и растения е свързана със земните елементи. Когато напусне тялото, душата на животните, силно привличана от земния огън, известно време пребивава в него, сетне се завръща на повърхността на земята, за да се въплъти отново в своя вид, без изобщо да напуска низшите слоеве на космоса.2 Тези слоеве са населени с елементали, с душите на животни, които участват в живота на атмосферата и оказват голямо окултно влияние върху човека. Единствено човешката душа идва от висшите светове и след смъртта отново се завръща там. В кой момент от съществуването елементарната душа става човешка? Преображението е възможно само с помощта на вече оформени човешки души, които развиват в елементарната душа нейното духовно начало и като огнен печат наслагват божествения първообраз3. Но колко още странствания и въплъщения предстоят, колко цикъла трябва да преминат, за да стане душата онзи човек, когото ние познаваме!

Съгласно тайните учения днешните обитатели на земята започват човешкото си съществуване на други планети, сред неплътна материя. Тялото е почти прозрачно, а въплъщаванията стават с лекота. Добре са изразени духовните възприятия, а разумът и интелектът едва се зараждат. В това полутелесно и полудуховно състояние човек вижда духовете; всичко красиво сияе пред погледа, слухът чува хармонията на сферите. Той поглъща звуци, форми, светлина; подобно сън минава от живот към смърт. Орфиците наричат това състояние небе на Сатурн. Според Хермес човекът се материализира, като се въплъщава на все по-плътни планети.

Като приема по-плътната материя, човекът губи своето духовно съзнание, но развива разума, интелекта и волята си. Земята е последната степен на това спускане в материята, което Мойсей нарича «прогонване от рая», а Орфей «падение в подлунния кръг». От тук насетне, чрез множество въплъщения, той може бавно да се издига и със свободните си ум и воля да си възвърне духовността. Едва тогава, с огромен собствен труд, добива божествено съзнание, става Син Божи.

Коя е Психея, душата? Богатата на символи гръцка поезия я сравнява с крилато насекомо, което ту пълзи като червейче, ту лети като пеперуда. Колко пъти е била гъсеница и колко пъти пеперуда, едва ли ще узнае, но пък чувства, че има крила! Не можем да си представим по-трагична съдба. От момента на пробуждане в тежката земна атмосфера тя е пленница на плътта; чрез нея живее, диша, мисли, макар самата да не е от плът. Човек инстинктивно усеща тройната си природа и в речта разделя тялото от душата, душата от духа. Пленена, душата се бори между двамата си спътника, между змея, оковал я във вериги, и невидимия гений, чието присъствие е трепет. Тя ту се отдава на плътта и живее с чувствата, докато не се ужаси от безмълвието на невидимия спътник, ту привлечена от него, се рее във висините на мисълта и забравя тялото, докато то властно не й напомни за себе си. Но тайнствен глас й казва, че връзката с невидимия спътник е вечна, а с тялото е временна, до смъртта. Каква е съдбата й? Отговорът на философите е различен; на посветените - неизменен. Те казват: душата е етерният двойник на тялото, който носи безсмъртния дух. Духът тъче и изгражда за себе си духовно тяло. Питагор го нарича «тънка колесница на душата», понеже след смъртта то има за задача да отдели духа от тленната материя. Духовното тяло е орган на духа, негова сетивна обвивка, волево оръдие, посредством което тялото живее. Този двойник става видим при умиращи или вече умрели. Степента на сила, финес, съвършенство на духовното тяло е различна според качествата на присъстващия в него дух. Между душите, изтъкани от астрални лъчи, но напоени с флуиди на земята и небето, разликите са много по-големи, отколкото между земните тела. Макар това тяло да е по-фино и по-съвършено от земното, то не е безсмъртно, за разлика от намиращата се в него монада. То обаче се променя и пречиства в зависимост от средата, през която преминава. Ето какво казва Питагор, който не приема абстрактната духовна същност, безформената монада. Творящият на небето и на земята дух има свой орган; това е живата душа, животинска или божествена, тъмна или светла, но облечена в човешки образ, който е подобие на Бога.

Какво става по време на смърт? Обикновено душата предчувства раздялата с тялото и наблюдава земния си живот в ярки, бързо преминаващи картини. Когато цялото жизнено руло се разгъне, тя губи съзнание. Ако душата е чиста, духовните чувства вече са пробудени. Така или иначе преди смъртта е налице осъзнаване на отвъдното. Земята губи власт над душата, която напуска тялото, възхитена от свободата си, и усеща как сияйна вълна я отнася към духовните братя. Не така преживява смъртта един отдаден на материалното човек. Пробужда се в полусъзнание, като в кошмар. Няма ръце да хване, глас да извика, но помни и страда сред мрак и неведение.

Той вижда своето тяло, с което вече не е свързан. Човекът със страх търси себе си. Умрял ли е, жив ли е? Подобно състояние може да продължава с години, но накрая новото състояние се осъзнава. Тогава душата се втурва във въздушните бездни и започва ожесточена борба за проникване във висшата сфера, която й принадлежи по право и където могат да я насочат само добри водачи. Понякога обаче е нужно много време, за да ги види и чуе.



В религиите и митологиите този етап от живота на душата е посочен с различни имена. Мойсей го нарича Хорив; Орфей - Ереб; за християнството е чистилище или долина на смъртта. Гръцките посветени го наричат «бездна на Хеката» и го сравняват със сенчест конус, който земята постоянно тегли след себе си и достига луната. Според орфиците и питагорейците в този тъмен кладенец обикалят души и отчаяно се стремят да достигнат лунния кръг, но въздушен порив ги хвърля към земята. Омир и Виргилий ги оприличават с подхвърлени листа, с рояци обезумели от бурята птици.

Езотеризъм отделя голяма роля на Луната. Смята се, че преди да продължат небесното изкачване, душите пречистват астралното си тяло на обърнатата към небето лунна страна. Там пребивават герои и гении, за да приемат тяло за поредно въплъщение. Луната един вид намагнитва душите за земното въплъщение и ги размагнитва за небето. Тези твърдения имат за посветения едновременно реално и символно значение и означават, че душата се пречиства преди да последва пътя си. Как ли изглежда завръщането «у дома» на пречистената душа? Земята чезне и сън, безпаметно очарование я обгръща като ласка. Тя не вижда нищо, освен закрилника-водач, който с бързината на мълния я отнася в дълбоките прос транства. Как да опишем пробуждането й сред етерна светлина, далеч от земната атмосфера, където всичко е изящно, разумно? Кои са светлите мъже и жени наоколо - богове, богини? Не, те са като нея души; мислите им са открити, прозрачните им тела излъчват нежност, мъдрост, любов.

Вече няма прегради; ще обича, ще знае, ще живее според своята воля. Чувства се някак дълбоко свързана с всички. В отвъдното са заедно само тези, които се разбират. Сетне се устремява към светлината над нея. Водена от висшите същности, тя възприема стъпалата на божествената Любов; открива славните Духове - живите лъчи на Бога, и не издържа на ослепителното им великолепие, пред което всяко слънце бледнее. Уплашена от далечния полет, се връща; чува любими гласове и потъва в нежен сън... у дома. В езотеричните предания присъства представата за етерни планети, невидими за нас, които са част от слънчевата ни система; там пребивават блажените души. Питагор ги нарича антиподи на земята, огрени от божествената светлина. В края на Федон Платон описва тази духовна земя, казва, че е лека като въздух и има етерна атмосфера. Душата запазва в отвъдното индивидуалността си. От земното съществуване пази благородните следи, останалото потъва в забрава. Така ако човек е преживял само час вдъхновение или самоотречение, тази чиста нота ще се повтаря в прелестни съчетания. Но нима задгробният живот е някакъв сън, халюцинация?

Небесният живот на душата може да продължи стотици и хиляди години, според степента й на развитие. Единствено преминалите кръга на прераждания души пребивават там до безкрайност. Те са с криле, неприкосновени са и управляват световете, защото виждат скритата същност. Що се отнася до дру гите души, неумолимият закон ги кара отново да се въплъщават, за да минат през нови изпитания и постигнат ли победа, да се изкачат на по-висше стъпало, или да слезнат надолу, окажат ли се победени. Небесният живот, както и земният, има своя разцвет и залез. Когато е напълно изживян, душата е завладяна от дълбок копнеж по земните борби и страдания. Тежестта в нея нараства, светлината гасне. Душата предчувства раздялата. И се кълне да помни светлината в един свят от мрак, истината - в свят на лъжи, любовта - в свят на омраза. Сетне се събужда в тежката атмосфера. Небесният спомен все още не е изгубен. Крилатият водач й показва жената, която ще бъде нейна майка и вече носи зародиша на дете. Ала зародишът ще живее, ако духът го оживи. И тогава се извършва най-неразгаданото тайнство в земния живот - въплъщаването и майчинството.

Тайнственото сливане става бавно, постепенно, орган след орган. Колкото повече се потапя душата в горещите недра, колкото повече е уловена в гънките на плътта, толкова споменът за божествения живот бледнее и гасне. Сега между нея и светлината преминават потоци кръв и тъкани, които я притискат и изпълват с мрак. И ето, светлината се превръща в мъждукане. Страшна болка я сграбчва; мъчителна конвулсия я откъсва от майчината душа и влага в тръпнещо телце. Раждането преминава, появява се малко създание, ревящо от ужас. А небесният спомен потъва в съкровените дълбини на Безсъзнателното. Той оживява единствено с познанието или чрез скръбта, с любовта или в смъртта!

Така въплъщаването и развъплъщаването разкриват смисъла на живота и смъртта. Този закон е основен в еволюцията на душата, разкрива ритъма и мярата, причината и целта на безсмъртието. Земното раждане е смърт, а от позициите на духовността смъртта е възкръсване. Смяната е нужна за развитието на душата, всяко от двете съществувания обяснява другото.

Но кое доказва присъствието на душата, на монадата, в редицата въплъщения, щом самата тя ги забравя? Отговорът е въпрос: кое доказва тъждествеността ни насън и наяве? Всяка сутрин напускаме едно странно състояние, а вечер отново се потапяме в него. Поети и посветени определят съня като брат на смъртта. Воал на забрава отделя съня от будното състояние, раждането от смъртта. Тези смени в полюсите на душата са също толкова важни за нейното развитие, както цикълът от будност и сън за физическия живот. За да преминем от едно съществуване към друго се нуждаем от водите на Лето. Но забравата не е пълна. Ние се раждаме с цял «вързоп» неясни спомени, стремежи, предчувствия. Понякога в един скромен живот се среща висш идеализъм. Не е ли той свързан с обет, даден в отвъдното? Окултната памет на душата е изключително силна. Истинската вяра е безмълвната преданост на душата към себе си. Земният живот е място за придобиване на воля, небесният е духовен ръст и осъществяване на започнатото на земята.

Редуват се животи, подчинени на общ закон, наричан от брахмани и будисти карма. Съгласно него постъпките в един живот съдбовно се отразяват в следващия. За Питагор всяко съществуване е награда или наказание за предшестващо. Престъпленията дават живот с изпитания. Един възвишен живот наследява творчески сили и щедра реализация.

По пътя на еволюцията душата започва да участва в избора на въплъщаване. На низшето ниво тя е подчинена; по-развитата душа може да избира между няколко въплъщения; душа с висше призвание избира въплъщение за всеобщото благо. Пророците помнят предишните си животи.

В редицата от животи душата се придвижва напред или се връща назад. Всеки живот е свързан с постоянен избор между доброто и злото, с приемане на решения с неизброими резултати. Но по пътя нагоре, който включва много въплъщения, ще има такъв живот, такъв ден, дори такъв един час, когато душата, осъзнала доброто и злото, ще може с последно висше усилие да се издигне на онази висота, откъдето не се налага да се спуска. Започва съществуването й във висшите сфери на битието. По същия начин при низходящия път на злото има точка, от която душата се връща назад. Веднъж преминала границата, спускането й в мрака е все по-ожесточено. Душата губи своята човечност. Човекът става демон. Неунищожима, монадата е принудена да започне отначало трудната и безкрайно дълга еволюция през въплъщенията. За посветените това е адът.

В преражданията си душата или се изкачва, или се спуска. Докато при човечеството действа законът за възходящата прогресия, който е част от божествения ред. Животните са близки на човека, човекът е роднина на Боговете, казва Питагор. Той дава философски израз на елевзинската символика: стремежа на растителния свят към животинския, на животинския към човешкия и смяната на раси при човека. Червена, черна и бяла раси последователно управляват земята. Днес бялата е още в разцвета си. Когато достигне висшето си развитие, ще роди в себе си новата раса. Тя ще бъде по-съвършена поради възстановяване на посвещаването и духовния подбор на брачните двойки. Расите се редуват, така прогресира човечеството. Древните посветени дори предвиждат момент, когато човечеството се преселва на друга планета, за да започне своя нов еволюционен цикъл. Логично е да се допусне, че при тази еволюция въплъщаванията са по-ефирни, доближават се до чисто духовното състояние на осмата сфера, където няма раждане и смърт. Това е божественото състояние според посветените.

Но каква е целта? След множество умирания и раждания имат ли край усилията на Психея? Да, казват посветените, когато душата победи материята, когато в себе си открие началото и края на всичко, постигнала съвършенство и освободена от въплъщаване, тя се слива с божествения Разум. Ние трудно си представяме живота на душата след въплъщенията й; как да осъзнаем съвършения живот в края на пътя? Тези небеса се отнасят към предходните както океанът към ручея. Душата, станала чист дух, не губи, а завършва индивидуалността си като се съединява с първообраза си в Бога. Тя си припомня всички съществувания, чрез които стига върховете на Вселената. В това състояние човекът е полубог. За него са равносилни знаенето и моженето, любовта и творчеството, съществуването и излъчването на истина и красота. Това ли е пределът? Духовната вечност е с други измерения, има цикли, но това надхвърля представите ни. Законът за прогресиращите аналогии позволява да твърдим, че достигналият висше състояние дух не може да се върне назад; ако видимите светове се променят и отминават, невидимият свят - тяхно начало и край - е безсмъртен.

С тези светли перспективи завършва Питагор своя разказ за божествената Психея

1. Някои определения принадлежат на тайното учение на Питагор. Той нарича Малката и Голямата Мечка «ръцете на Рея-Кибела». Рея-Кибела е астралната светлина, Божествената Съпруга на вселенския Огън; съсредоточена в слънчевите системи, тя притегля и въвлича нематериалните същности във водовъртежа на животите. Планетите Питагор нарича «кучетата на Прозерпина». Богинята управлява въплъщаването в материята. «Кучетата» държат и пазят въплътените души, както Цербер пази душите в ада.
2. Източната езотерика говори за групова душа на животнския вид - натрупало опит, умиращото животно насочва индивидуалното си съзнание към груповата душа и така я обогатява. Ако опитът силно се различава от този на вида, което се случва при намеса на човека (изкуствено придобити инстинкти при кучета, коне и пр. ), тогава в груповата душа на вида настъпва разделение и се създава нов вид.
3. Според същите езотерични учения животното-човек, чието тяло се развива съгласно закона за еволюцията, достига към средата на третата лемурийска раса такава завършеност, че става проводник на индивидуално съзнание; тогава е съединяването на човека с неговата божествена Монада.

ЧЕТВЪРТА СТЕПЕН: ЕПИФАНИЯ

Тук учениците се обучават да прилагат знанията в живота. Епифания, съзерцаване на истината, дава животворни идеи за земното съществуване. За да види произхода на доброто и злото, посветеният гледа с духовния си взор и вижда три свята, а не един. Той вижда тъмния свят на животинското начало, където властва неизбежната Съдба. Вижда недостъпния за нас свят на Духа, йерархията от освободени души, където действа Провидението. Между двата свята в полутъма вижда човечеството с корени в при родния свят, с корона - в божествения. Негов идеал е Свободата. Щом познае истината и заблудата, той е свободен да избира между Провидението, което иска свободно изпълнение на истината, и Съдбата, която сама изпълнява нарушения закон за справедливостта. Волевият акт, свързан с разума, е само математическа точка, но от нея извира духовната вселена. Всяка душа инстинктивно усеща неща, които теософът знае - Зло е онова, което тегли към материята, а значи разединява. Добро е онова, което извисява Духа и слива. Целта на човека е със собствени сили да върви нагоре. Но той си запазва и свободата за падане. Кръгът на свободата безкрайно се разширява, докато човек се издига нагоре, и същият кръг безкрайно се смалява, спуска ли се надолу. Колкото е по-нависоко, толкова е по-голяма свободата, защото колкото повече човек навлиза в светлината, толкова повече придобива сили за добро. И обратното, колкото по-надолу е спускането, толкова по-голямо е робството, защото всяко падане към злото ограничава разбирането за истина, а значи и способността за правене на добро. Така над човешкото минало господства Съдбата, над бъдещето - Свободата, над настоящето - Провидението. Действието на трите ражда рая или ада за душата. Злото, отстъплението от божествения закон, е дело не на Бога, а на човека, затова е относително и временно. Доброто, което е в хармония с божествения закон, е реално и вечно.

И още един въпрос, който поражда социални и политически проблеми: неравенството между хората. Разликите в условията на индивидуалните животи са свързани с различно употребената в предишните въплъщения свобода, а различните интелектуални способности зависят от степента на еволюция. Учението за реинкарнацията обяснява и ужасните страдания, и завидното щастие. Ще разберем дори идиота, като осъзнаем, че неговата ограниченост е резултат на престъпно използване на разума в предишните животи. Всички нюанси на физическо и морално страдание, на щастие и нещастие, са мъдър резултат от нашите постъпки, от грешките и добродетелите, които душата старателно опазва в своите тайници. Всяко страдание е свято, защото е изпитание за душата. Всяко съчувствие е божествено, чрез него усещаме връзката между световете.

В школата си Питагор проповядва трансформиране на любовта в съвършен брак. Нима мъжът не представлява творящия дух? Нима жената не олицетворява пластичната природа? Ако са в състояние да постигнат пълно телесно, душевно и духовно сливане, те образуват цяла вселена. За да вярва в Бог, жената трябва да открие присъствието му в мъжа. Той трябва със знания за живота и творяща воля да оплоди и преобрази женската душа съгласно божествения идеал. Любимата ще му върне идеала, одухотворен от нейните мисли и чувства. Защото ако мъжът твори чрез желанието и волята, жената - и физически, и духовно - твори чрез любовта. Като любима, съпруга, майка или вдъхновителка тя е по-близко до бога, отколкото мъжът, защото да обичаш, означава да забравиш себе си. Жена, която отдава себе си в любовта, постига възраждане.

Женската и мъжката душа, които често не се разбират, жадуват сливане и щастие. Взаимното им преоткриване чрез любов и посвещаване превръща сливането в огромна творческа сила. За посветените мъж и жена създаването на дете придобива многократно по-голямо значение. Те знаят, че душата на детето съществува преди земното раждане, а зачатието е свещенодействие, повик към въплъщаване.

В учението си Питагор тръгва от дълбините на Абсолюта и божествената Троица и свършва с идеята за човешката триада. В Бащата, Майката и Детето посветеният се учи да открива Разума, Душата и Сърцето на вселената.

Едуард Шюре

МНЕНИЯ

В момента няма налични мнения.

За да оставите Вашето мнение е нужно да сте регистриран потребител.
Можете да се регистрирате през формата за регистрация, ако вече сте го направили просто влезте в профила си.