Любов Попова е родена през 1990 година. Завършва средно образование с математически профил, но математиката така и не достига до нея. Любовта й към литературата обаче е онава, което я кара да се чувства добре. Писателите я правят истински щастлива. Техните възгледи, разбирания, болки и страдания за света събуждат в нея истинскито. Желанието й да пише започва в ранна детска възраст, когато тича край брега на река Дунав и римува на ум красиви думи. И  в тихата стая пълни свойте редове. Но в забързания свят губи нишката, която я води в тази стая с тези бели редове. През 2012 година започва да пише отново. Това, което я води този път е силното чувство на хармония, когато създава стихове. Всичко се ражда с лекота и удоволствие, без усилие. Хоби и истинска любов е писането за нея.

Обича движението и се занимава с курсове по йога и пилатес. В часовете си споделя с приятели красотата от движението на тялото съчетани с лека музика на пиано, която прави часовете невероятно приятни. Радостта от това да дарява топлина я прави жива.

........................................................................................

Смисъл
Живота е низ от мечти.
Днес си с усмивка дарен, а утре в плен заловен.
Иска ти се да умееш всичко, а всъщност нямаш нужда от това.
Трябва ти една мечта.
Бориш се да не те забравят, а се молиш да ти се обадят.
Защо отдаваш всичко на онова, което се случва сега?
Замисли се...
Животът не това, което се случва сега, той е онова, което те кара да мислиш.
Да мечтаеш за деня, в който ще видиш всичко това, което си мечтал
До сега.

Наградата
Искам си наградата, чакам си похвалата за всичко това, което сама аз извоювах!
За цялата болка;
За всичко това, което изгубих по пътя към върха.
Това бе цената;
Това бе решила съдбата, да удрям до болка стената и кръв да облива душата.
Макар да е късно;
Макар да не зная какъв ще бъде края.
Вдигам глава и гордо ще изживея всичко това.
Това ли е наградата?
Това ли е похвалата?
За всичко това, което ви дадох, за цялата обич, която продадох.

Звезда
Една звезда стои сама, сама без топлина.
На небето голямо, една звезда блести сама.
Тя е ярка и прекрасна, като диамант носещ красота.
Малката звезда не издържа и подхлъзна се, защото бе сама.
Превърна се в падаща звезда и в този миг донесе мечта на една самотна душа.

Красиво
Красивата сълза падаща във вечността, погълната от мисълта какво ще остави зад гърба.
Красиво плъзга се по красивото лице на едно излъгано момче.
Защо красивата сълза толкова мъка преживя, да се откъсне от болната душа.
И защо таз сълза е от тъга, а не от любовта.
Красивото момче падна на ръце и помоли се да остане без сърце.

Сияние
Ръката ми трепери, слаба е.
Слабост-чувство на силния.
С всяка сила има слабост. С всяка радост има болка. С всяка усмивка има сълза.
Сияя. Искам да сияя. Сияние красиво е усмивка на дете игриво.
Сияе бялото звънче на коледно дръвче.
Сияе тихо, шепнешком една страхлива птица, така неразбираемо, но истинско и живо.
Сияние.
Едно момиче с весело лице сияе под дъжда.
Какпа по капка се стичат...дали са сълзи? Или дъжда гали очите й светли.
Под този сив облак , студен,сияние има. Красиво е като ден.
Момиче плаче и се смее, радва се на дъжда, радва се на студа сякаш щастие й носи то.
И тя сияе.

За погледите в страни
Вървя из пусти улици. Вървя и се питам какво има там?
Зад следващия завой, зад следващата дупка, зад усмивката на случаен минувач, зад старото дърво?
Колко ли сълзи има?
Колко ли болка има?
Често го правя. Мисля си за тях. Какво ли е решила съдбата, защо спят?
Защото и аз като тях продължавам да спя, но знам, че ще отворя очи.
Днес? Утре? Кога?
Токова време мина.
Спирам се. Стоя. Уважавай мига.
Началото за теб е хубаво или пък не, болезнено и тъжно.
Мислиш си за края? Какъв ще бъде?
Колко хубаво ще бъде ако...? А къде отива мига?
Мислиш ли за него? Май вече не дишам, забравяш ли да дишаш?
Или просто живееш. Там където си...
Сутрин... Обед... Вечер.
Ставаш и работиш, правиш го така сякаш денят е пряко свързан с вечността.
Без усмивка без жар се нижат дните.
Промени се.

Просто слушай
Когато си тъжен и усмивка нямаш.
Когато плачеш и сълзи се редят-една по една падащи в тишина.
Когато толкова силно боли-самотата е твоята най-добра приятелка.
Тя е до теб. Винаги.
Когато поглеждаш напред, а очите гледат само назад.
Когато искаш да извикаш без глас, без тон. Чувайки само себе си.
Просто слушай-шумът на листата клатещи се от лекия ветрец.
Послушай песента на щурците. Изпълняват я всяка вечер.
Слушай-капките дъжд и тяхната симфония.
Просто разгледай всяка част от нея. Великата майка природа.
Тя е около нас, винаги с нас, защото ние сме нейни деца.

Бял лист - Аз съм тук
И ето го, пред мен е – бял лист с редове.
Какво ли от мен ще поеме?
Какво ли от мен ще отрази?
Това, което днес е в сърцето.
Това, за което то тупти и желае да говори с думи красиви като звезди.
За мен е хубаво да зная, че редовете пълни вече са.
Радост е да помня тези мигове.
Щастива ще съм само ако в тез редове някой намери своите мигове.
Ще запомня и ще зная колко важно е, да имаш нещо свое и да знаеш колко обичано е то.
Писането е Любов.
Какво ли таз Любов ще ви даде?
Къде ли таз Любов ще ви отведе?
Това, което ми се иска е да ви се отдаде!
Защото е прекрасно да мечтаеш, да даряваш други светове на тоз, който сам седи и чете тези пълни редове.

Тя
Говори. Винаги е тъй разговорлива.
Всъщност-тишината по й отива.
Понякога споделя своите мечти.
Рядко се случва да ги изброй, защото не умее да ги изрази с толкова жар и сила, че е по-добре да замълчи.
Сред хора е толкова щастлива.
Остане ли сама е тъжна и горчива, често случва се да е мълчелива.
Успява да впечетли всеки минувач с красиви очи и поразяващи коси.
У дома е разрошена и нежелана, чакаща да заспи през деня, за де не вижда това, което личи в тъжните й очи.
Засмяна. Как  хубаво ехти смехът й! Звън на камбани от коледна окраса на вратата.
Сълзите й течеха по ръката, криеше очите си от самотата.
Зад всяка завеса виждаха нея-такава красива.
Повдигнеше ли я някой-тя оставаше гола.
Такава сама и някак страхлива.

Безкрайна Пустота
Протягам ръка и ме лъхва безкрайна пустота.
Мисля си, как да живея в тоз свят пълен с нищета, но не от красота.
А от празни сърца, празни лица.
Празни и в същото време изпълнени с толкоз суета.
Като листа падащи и не виждащи какво ги заобикаля, какво ги заличава.
Хора сред хора.
Лица сред лица.
Сърца сред сърца.
Очи сред очи.
И всички опиянени. Всички натъжени.
Безкрайна пустота ни заобикаля и не зная какво да направя.
Да замълча ли?
Да изкрещя ли?
Капките на времето не владея още по-малко искам да ги пилея.
Но как да живея?
Да бъда слънце за ранения орел, чийто рани да лекувам.
Или да бъда дъжда, който му пречи да гледа към върха.
Да бъда пролет за цветята и живот за гората.
Или да бъда студа, който сковава и пронизва листата.
Да бъда ангел с пърхащи крила и да покривам света със силата на Любовта.
Или да бъда наранената овца, влачеща се и не напираща деня.
Да бъда светъл лъч и жива птица, да летя и да осветявам тъмнината на земята.
Или да бъда статуя държаща чадър, за да не я докосне дъжда.
Да летя или да продължавам да стоя в тоз свят пълен с безкрайна пустота.
Ще го реша.
Колко ли ще оцелея? Докато летя.
Повече отколкото да стоя!
Ще го направя. Искам да летя.
Вятърът да целува мойте коси.
Пролетта да ме милва с топлата си длан.
Пътят ще е светъл, а полетът спокоен.
Дъждът ще ме  къпе с розовите си ръце и ще ме целува топло докато не се засмея.
И тоз свят ще бъде пълен с пустота, но аз ще го дарявам с красота.

Не си сам
Как се радвам щом гласът й чуя!
Как усмивка се ражда щом видя света й!
Радост е да зная, че не съм сама, когато съм хванала нейната ръка.
Любов дарява. Любов подарява. На Любов учи.
С Любов ти помага и пак с Любов те заобикаля.
Усмивка истинска в сърцето й се появява щом чуе, че усмихната съм аз.
В чудеса вярва, тя самата е чудо на земята.
Тъжна е, когато съм самотна. Но дава ми Любов и аз се раждам като слънчоглед.
С магическа ръка създава всяка красота, рисува света.
Винаги различен, но си остава той магнетичен.
Невероятно е да зная, че не съм сама.
И, че всичко е възможно допуснеш ли Любовта да твори с твоята ръка.

Как започна всичко
Вечер-хладна и мрачна.
Поразяваща със звездни сцени на манежа.
Маски сред маски, безброй лица стоящи и чакащи за реалността.
Едно дете лежи там само, плачещо и молещо за нещо истинско и добро.
Лежеше ли?
Спеше ли?
Незная. Мисля си, че криеше се от това, което случваше се в действителността.
Тогава тя реши-ще направя това, което мога, ще впия своя мрак в света и ще се отделя така, че винаги да съм сама.
Сама сред хора.
Сама сред природа.
Сама в стая.
Сама в коридора.
Сама.
Стоеше тя сред хора и мислеха си те, колко красива е, колко мила е, радваха й се.
А тя дереше с кървави ръце всяка част от красивото лице.
Бягаше. Не искаше фалшиви мигове, а пък нижеше ги като броеница, топче по топче с километри почти.
Плачеше с едри, тежки сълзи, защото никой не виждаше колко болка носи в тези красиви и мили очи.
Вярваше, че този ден ще дойде и цирка ще свърши със срутени кули и празен манеж.